Archives for January 16, 2018

Първа книга за тази година!
Време беше след всички детски,приказни и магическо сладки истории да започна нещо много по-мрачно и сериозно.Все пак празниците минаха и реших да запълня първите дни на Януари с норвежко криминале,което ме грабна със страшна корица,която отново е дело на Живко Петров (хич не съм изненадана).

Забелязала съм,че скандинавските страни определено умеят да вадят криминално-детективски романи,от които да ти стане студено,страшно и завладяващо.

Стегнат стил със запомнящи се имена.Готиното е,че няма пет човека примерно Джак,Джил,Джоана,Джаспър и Дженифър и до края на историята все да се чудиш кой беше единият и кой другият.Тук имаме Холгер Мунк,ха забравете го това име или го сбъркайте!

Та детектив Мунк някога ръководел страхотен екип за откриване на сериозни престъпници,но поради наказание сега му се налага да бъде в малък отдел,нямаш нищо общо с темпото,на което той е свикнал.

Другият човек на фокус е Миа Крюгер,която е и виновницата за наказанието.Историята всъщност започва с нея,достигнала емоционално дъното.Миа е много добра в работата си,докато не губи своята сестра близначка.Не,че тя не би дала мило и драго да отмъсти за смъртта й,но може би ако виновника не се беше изпречил буквално на пътя й,надали щеше да получи два куршума в гърдите и полицай Крюгер да бъде отстранена.И така,с нищо стабилно останало в живота й,младата жена се отдава на пълна разруха на далечен остров,усамотена от целия свят,броеки оставащите й малко дни,давейки се в алкохол и хапчета.Решила е!На рожденият им ден (на нея и починалата й близначка) ще сложи край и ще се спаси от мъката и болката.

Но едно напрегнато преследване ще върне и двамата в играта,защото там някъде се намира един луд,който преследва шест годишни момиченца,убива ги провесени на детско въже за скачане,нагласяйки цяла сценка,която тепърва трябва да бъде разгадана.
Нещата са много по-лични,отколкото предполагаме в началото,примката се затяга бързо,а Миа и Холгер се надбягват с времето,борейки се да спасят следващото дете.Тик-так.

Определено “Пътувам сама” ми хареса много повече от всичко прочетено последните месеци в този жанр.Много прехвалени заглавия,печелели награди,номер едно в класациите,преведени на къде-що език има,ме разочароваха с ненужно депресираща обстановка,повърхностни герои и абсолютно нереален и нелогичен за мен край.Например “Виждам те” от Клеър Макинтош ми беше доста увлекателна и поучителна докато я четях,но последните страници с този глупав край съвсем убиха насладата от цялото прочитане.

Изобщо не ми се вързаха нещата и само се ядосах на авторката,че не е могла да измисли нещо по-оригинално и реалистично.Но пък целият свят доста се кефи на нейните книги,така че е въпрос на вкус.
Но определено мисля,че Самюел Бьорк е написал доста по-напрегната и реална книга,която ме държа на нокти до края.Обичам историите за серийни убийци ала тип Ханибал Лектър и опитите на полицията да разгадаят болният и смахнат ум на гадняра.
Ако не се лъжа,това е дебютната книга на автора,което ми подсказва,че тепърва серията за Миа Крюгер и Холгер Мунк ще става все по изпипана,напрегната и интензивна.
Трябва да призная,че тук няма нищо кой знае колко WOW,което да не сте виждали и чели другаде,но аз по принцип рядко посягам към този жанр и не съм се пренаситила,което е голям плюс,давайки ми възможност все още да бъда впечатлена и да ми бъде интересно,без да успея да разгадая убиеца до последно.

Здравейте,книжни душици!
Реших да се включа ей така,просто да ви споделя какво се случва в книжният ми живот напоследък.
Купчинката ми с книги е внушителна и съм си я натрупала на видно място за да ми топли сърцето и пълни очите по цял ден.Благодаря ти,Дядо Коледа ! 🙂

За четири дни излапах три от книгите и вече леко изтръпвам от мисълта,че ще свършат прекалено бързо,но не мога да се удържа.Кидлъла хваща прах в някой тъмен ъгъл,а страниците хвърчат с безумна скорост,опиянявайки ме с аромата и шума си.
И все пак малко ме хвана параноята и реших да започна книжката на Tom Fletcher,за която ви бях разказала в един от по-старите постове.Понеже “The Creakers” толкова ми хареса,се бях зарекла задължително да прочета предишната му-“The Christmasaurus”и за моя голяма изненада я открих под елхата.Явно някое коледно елфче (моят мъж) е слушало как си мечтая на глас и е решило да ме зарадва.Та сега продължавам с тази история на английски,че книгите на български са ми кът и кой знае кога пак ще мога да направя поръчка с тези златни доставки.
А и историята е точно за това време от годината.

Не знам защо книгите на Tom Fletcher ме карат да се чувствам толкова емоционална,колкото не съм дори на книги за възрастни.Но с всяка страница ставам все по сълзлива,сополива и размекната.Също и усмихната,кикотеща се,щастлива и очарована.Има някаква магия,която ме връща в детството или отключва това мое малко “аз”,което всъщност чете,давайки ми почивка от самата пораснала мен.Има смисъл,нали?

И така,готови ли сте да чуете колко снежна и коледна е тази книга?
Всичко започва с два динозавъра…да,сериозно ви казвам,толкова назад във времето.Тогава,когато те са бродели горди и свободни по земята,а нас,човеците,и помен не е имало да се пръкваме.Та Mumosaurus and Dadlodocus (Mam and Dad 😂) се връщат в ден като всички други в тяхното утно семейно гнезденце (като пиша гнезденце,имам на предвид истинско динозавърско гнездо) и за свой ужас откриват,че всичките им дванадесет безценни яйца липсват.В шок и ужас те прекарват часове,оплаквайки своята мъка,докато по чудо нещо не хваща окото им.ДА!Едно от техните яйца е оцеляло и си стои необезпокоявано настрани,чакайки някой да го забележи.Щастливите родители си обещават,че ще направят всичко възможно тяхното бебче да се излюпи и нищо лошо вече да не е в състояние да му се случи.Но,уви,съдбата е решила нешо съвсем друго,защото няма как да избягаш от небето,нали?Още дали своето обещание и от небето започва да пада огън,давайки началото на края на света,който те познават,включително и на целият им вид.
Но нашето късметлийско динозавърче,което си кротува в яйцето,чакайки своят миг да се излюпи,има късмет да оживее,намирайки сигурно местенце на дъното на океана,попадайки там съвсем случайно.
Минава много време.Толкова,колкото дори не може и да си представите!Хиляди години,в които земята замръзва,размразява се,хората започват да щъкат наоколо и нищо не е вече същото.И може би най-голямата промяна,която засяга нашето бебче е,че то е едничко останало по рода си.
И може би още толкова време щеше да мине и то още щеше да си кротува необезпокоявано в своята черупка,ако елфите на Дядо Коледа не бяха го открили.
Тук сега ще ви разкажа нещо,което може би ще преобърне представите ви за добрия старец и как точно притича неговата дейност.
Спокойно,и аз като вас до преди да прочета тази история,си мислех,че елфите правят играчките на Дядо Коледа,а той ги разнася по света на всички послушни деца.Така де,втората част си е вярна,но първата е съвсем различна.

Представете си сега как Дядо Коледа в една студена и снежна нощ (понеже то на Северния полюс надали има друг тип нощи) сяда в своят любим стол до приканващия огън в камината и започва да чете всяко едно писмо на дете,изпратено до него.На глас.На дървото,което е в стаята.Коледното дърво.Точно там е скрита и магията.Слушайки го,когато четенето приключва,попило всяка дума,желание и мечта,дървото ражда бобени шушулки.Тях с голямо внимание елфите обират,посяват ги в земята и пеейки коледни песни,започват да чакат знак.И ето го и него.Небето се обагря в най-красивите цветове и Северното сияние напомня на малките работливи човечета,че е време за тяхната част.Те изравят всяка една шушулка,но там на нейно място се мъдри желаният от всяко дете подарък.И така ровейки в земята,пиейки чай и пеейки песни,познайте на какво се натъкват те?Ами на нашето бебе динозавърче,разбира се.Те в началото си нямат никаква идея какво ще да е това и дори обмислят да си го сварят и хапнат,но здравия разум надделява и те го носят на Дядо Коледа,който с голямото си сърце веднага разбира,че трябва да излюпят пилето,мечката или какво там е скрито вътре.Представете си изненадата им,когато всъщност от там се показва едно синьо,любопитно и изключително сладко динозавърче.И понеже то се появява точно в коледната нощ,те му дават името Christmasaurus.

Малкият сладур расте обгрижван и щастлив от цялото село елфи и Дядо Коледа,но нещо му липсва.Чувства се самотно и някак му се иска да има поне още едно динозавърче,с което да си играе и което да го разбира по-добре.Себеподобен.
Няма как да се мери със снежни топки с другите,защото има малки ръчички.
Няма как и да се включи в украсяването,защото закача всичко със своите рогца.
Абе като цяло чувството му тежи доста и то с мъка наблюдава звездите,чудейки се дали е единственото живо същество,което се чувства толкова тъжно и различно.

Аз и вие можем веднага да го успокоим,че това не е така,но тепърва ще видим какво ще се случи в историята.
Сега,нека оставим Christmasaurus да расте и синее на Северния полюс и да потърсим има ли по света друго същество със сходни чувства като него.Ето го.В една малка къщичка,живеейки само със своя татко (Bob Trundle),в стая цялата облепена с тапети на динозаври и общо взето,каквото се сетите динозавърско,като започнете от чорапите и нощницата и стигнете до четката за зъби,живее William Trundle.

По принцип той е едно доста мило и усмихнато дете,което не позволява дори факта,че майка му е починала или че от същият инцидент е в инвалидна количка,да скрият усмивката му.Все пак той си има своя татко,който е абсолютно огромен фен на Коледа (дори си има едно целогодишно скрито дърво в гардероба) и своите динозаври.Също така ходи на училище,където всичките му приятелчета отдавна 

са свикнали с неговата инвалидна количка и това изобщо не ги притеснява.Той не се чувства различен,отбягван или самотен.Знаете какво ще напиша,нали?Да,до сега.До сега всичко е било така,но нещата се променят с появата на новото перфектно,русо,невероятно красиво,но повярвайте ми,гадно,подло и ужасно ново момиченце в класа му-Brenda Payne.

Тя по принцип си е такава и може би това нямаше чак толкова да повлияе на William Trundle,ако за негов лош късмет не се бяха сблъскали случайно,И от този миг той става неин враг номер едно,трън в очите й и абсолютна мишена на нейните подигравки и грубост.
Как ще се срещнат Christmasaurus и William (то това става ясно даже и от корицата),защо Brenda Payne е най-гадното дете,за което някога сте чували и как ще се развият отношенията между нея и нашият човек (приятелство,враг или отмъщение),кой е злодеят Hunter (който ще се появи по-късно в историята) и какви приключения ще преживеят героите,тепърва ще стане ясно.
Илюстрациите са перфектно допълнение,както и предният път.
Корицата е твърда,прелестна и много красива!

Ако след цялото това нещо,което ви написах,не сте разбрали,че Tom Fletcher е талантлив автор,който пише чудни истории за пораснали деца и аз съм абсолютно,тотално и завинаги влюбена в тях,е сега ви го казвам.

И понеже динозавърското настроение съвсем ме улови,днес реших да си спретнем и такава вечеря,абсолютно в тон със сюжета 😊

(Писах това на 30 Декември.Така де,да не решите,че на нова година сме яли динозавърчета 😂😂)
Весело посрещане на новата 2018 година книжни приятели и Roaaargh!(Превод:до скоро)

 

Здравейте,книжни душици!

Нали знаете как понякога човек се озовава сред един от “онези”дни,които не можеш да ги познаеш ни по сутринта,ни по нищо.Ставам,а детето с температура и повръщане от някакъв зимен вирус,не иска да спи за обяд и разбирам,че трябва да я оставя на баба й,за да свърша нещо важно из Лондон,което ми отнема четири часа и половина път!
И докато изтощена психически (понеже метрото винаги ми действа по този начин с голямата тълпа от хора,побрало в себе си) се влача из Waterloo station за поредна смяна на влак,се сещам,че там имат една много сладка книжарничка,от която винаги си избирам по нещо.Забързах крачка (не,направо литнах) и още с влизането си ме заслепи тази красота,позиционирана на главно място така,че да хване погледа на момента.

Почувствах го като лека компенсация за ужасния ми ден и веднага видях лъч в тъмнината.
Наредих се на огромна опашка,което само по себе си беше у-ни-ка-лно.Ако съм в супермаркет,опашките ме нервират,но в книжарница-никога!Толкова е яко да си заобиколен от хора,всеки понесъл своята купчинка от заглавия към касата.Няма стрес.Ако ти писне да чакаш,просто се обръщаш към съседа ти по опашка и започвате да си лафите за книги или отгръщаш съкровището,което искаш да си вземеш и го зачиташ с кеф.Абе беше много яко,докато касиерката си припяваше “Books,booooks”на някаква шега от друга клиентка.
Доста се заредих и продължих деня сравнително по-усмихната с “The Creakers” от Tom Fletcher.

Самият Tom ме изненада с младежката си визия,макар и да е минал тридесетте .Явно когато човек пише за малките и подрастващите,запазва детското в себе си.Той е един от най-продаваните автори в UK за деца и май това е единственото нещо,което знам за него и че нашумя миналата година с предната си книга “The Christmasaurus”,която е най-големият дебют за middle-grade novel на 2016 година.Задължително ще си я взема,след като прочета тази.

Нека уточня,че моите способности да чета на английски далеч не са идеални,но не открих никакви трудности тук.

А сега за самата книга:
Изплъзват ми се думите,а така ми се иска да кажа нещо толкова гръмко,което да ви убеди колко наистина специална и мила е тази книжка,която имаше МЕГА,СУПЕР,ХИПЕР перфектния край!!!

Нa първо място искам да обърна внимание на корицата,която е твърда.(YES!)Веднага се нареди на челните места сред любими в моята библиотека.Не мога да сваля очи от нея!Макар,че докато я избирах в книжарницата,погледа ми попадна и на едно друго бижу,което обаче пътува към мен в момента от България и още не съм много сигурна как ще бъде корицата на живо,но оригинала на английски е прелестен.Говоря за “Майсторът на играчки от Краков”.Така,отплеснах се.
Илюстрациите из цялата книга са изключително красиви и ми отнемаше по няколко минути да ги разгледам и да им се насладя.Много ми напомниха на изданието на Пипи,което имам от малка и което преди това е било на мама.Стана ми толкова топло и мило.

И такаа…
В един обикновен ден,по нищо различаващ се от останалите в годината,Lucy Dungston се събужда от звъна на аларма,която би трябвало да бъде спряна от майка й,но най-мистериозното е,че тя продължава да си звъни ли звъни.
Нищо друго не подсказва колко странни неща ще се случат от тук нататък.Оказва се,че
не само майката на Lucy е безследно изчезнала,а и всички възрастни от цялото градче Whiffington явно са се изпарили в нищото.
Децата са оставени да се оправят както си знаят и може да си представите какво се случва първите двадесет и четири часа след това.Вместо съжаление или страх,малките разбойници се втурват с настървение да опитат от абсолютно всичко забранено до сега-я да се пъхнат в пералнята,я да шофират или да опустошат всички сладки на света 🙂

Улиците се превръщат в шарения от приключения,безумии и аварии.

Само че нещата изобщо не са толкова розови,колкото изглеждат в началото.Там,в тъмното,под леглото на всяко дете дебнат светещи очи,които следят и чакат.Това са то the Creakers.Не сте чували за тях до сега?Е,и аз не бях.Това са едни такива страшни същества,които всяка нощ допълзяват от тяхната страна the Woleb и дебнат,чакайки нещо.Какво?Еми трябва да прочетете книгата за да разберете какви неща се въртят из чудовищните им главици.Благодарение на бележка,оставена на училищната врата разбираме,че големите хора не само са забегнали на някъде,ами и никога няма да се върнат.Ни-ко-га.

Цялата работа обаче намирисва на Lucy,която е едно много добро,умно и послушно момиче,което си мие зъбите дори,когато няма кой да й напомня.Тя е твърдо решена да разследва случая до край и да намери мама и татко и всички изчезнали възрастни.

Гласът на Tom Fletcher беше ясно изразен,подчертавайки “Осмеляваш ли се да продължиш да четеш?”.Често действието се поставяше на пауза и се включваше самият той,подстрекавайки,успокоявайки или уточнявайки по нещо.How cool is that?

Това е книга за чудовищата под леглото,когато вън е тъмно и тихо и всеки скърцащ звук е страшен и уголемен от детското съзнание.
Представям си по-малкото мое аз на осем-девет години под одеялото с фенерче в ръка,разгръщайки страниците притаена и с еййй толкова големи уши,готови да чуят всеки звук и да го трансформират в опасност.

Lucy Dungston ме вдъхнови с нейната смелост,непоколебима вяра в близките й хора и разбирането й за правилно и грешно.Възрастните наистина често забравяме колко чист и понякога много по-ясен е погледът на децата върху света от колкото нашият.Те наистина в повечето случаи знаят кои са важните неща по-добре от самите нас!За мен краят на тази история беше най-добрият,който съм чела от много време на сам!

През цялото време си представях как чета тази история с детето ми,когато порасне и мисля,че посланията,които носи със себе си са изключително поучителни.The Creakers ме върна в детството,когато тепърва откривах света на книгите и бях толкова въодушевена от всички приключения,които ме чакаха в тях,че ми се искаше буквално да ги вдишам.Моите родители имаха голяма библиотека с много книги в ъгъла на хола и най-любимото ми нещо беше да се скрия в дупката,която се образуваше между дивана и фотьойла и да си отмъкна някой том като “Тримата мускетари”(макар и да не разбирах всичко от него все още,беше толкова вълнуващо),”Квартеронката”,”Богат Беден”,”Птиците умират сами”,”Тес от рода Д’Ърбървил” или разбира се наай-любимото ми,някоя история за пирати,и съвсем да се притая невидима и доволна да си чета на воля.
И преди съм го казвала,че моите родители никога не са ме спирали да чета каквото и да е,освен онези най-романтични книги,за които според мама бях все още малка (права е била) 🙂
Но всичката класика,Агата Кристи,Вечната Амбър,Парижката Света Богородица,Брулени Хълмове…нямаше забрани или голямо НЕ.Тогава се влюбих аз в историите,дори когато още не можех да ги осмислям и виждах нещата през погледа на дете.Но тази библиотека ме възпита като читател и съм толкова умилена,когато си спомням за тези дни.Та имах и много детски книжки,които поразително приличаха на ТАЗИ и сега съм щастлива,че успях,дори за кратко,да върна чувството от моето детство и да му се насладя за няколко безценни часа.
Благодаря ти Tom Fletcher!